Сурвакането е български народен обичай, известен във всички краища на България, а и извън нея, сред териториите, населени с българи. Може би всеки е чувал следните благопожелания:
| „Сурва, сурва, весела година, догодина, до амина. Златен клас на нива, червена ябълка в градина, пълна къща със коприна, сурва, сурва, весела година, догодина, до амина!“ |
Децата-сурвакарчета „сурвакат“, а после им се дават кравайчета, хляб, сушени плодове, орехи, вино и/или пари. Но откъде идва думата „сурва“?
В древността дедите ни са почитали Слънцето. Сурва (от българската дума „сур“ – ярък, светъл, бял) е Богът-Слънце, който е в основата на българския календар. Всяка година, в най-късия ден – 21-ви декември (Игнажден/Еднажден), той се преражда и започва да расте, както започва да расте и денят. Приключва старата и започва новата година.
Траките са го наричали Сурегет, Сургаст, Сура и Гетосур, и са го почитали като върховен бог. Преди тях, с подобно име са го нарекли и старите арийци, за които е известно, че покоряват Индия в дълбока древност. На санскрит, който са говорели те, богът е Сурия, което буквално означава слънце.
Казвайки „сурва“, децата произнасят едно от имената на най-почитаното древнобългарско божество. Остатък от древния култ на предците ни към Слънцето. В днешни времена, макар и позабравили корена и значението на старите празници, ние продължаваме да ги празнуваме. Успешно съчетаваме християнството с по-старите ритуали и традиции, които всъщност до голяма степен се припокриват. Основните добродетели – любов към хората, доброта, честност, почтеност, справедливост, стремеж към усъвършенстване, са едни и същи. Именно те, заедно с физическите ни качества, са ни запазили като народ. Наш дълг е да ги пазим!
